„Мъжете са от Марс, а жените от Венера”
Преди повече от месец прочетох този цитат в един блог. Може би думите са пресилени. Мъже или жени? Какво значение има? Нали говорим винаги за човешки същества. Същества надарени с разум и чувства. Същества способни да обичат и мразят, да се жертват и да предават, да лъжат и да са трогателно доверчиви.
Дали външните белези са по-важни от това, което всеки от нас носи в себе си?
Дали разликите в поведението, наложени от обществото, в което живеем са по-важни от нещата, които са общи?
„Мъжете са от Марс, а жените от Венера” и естественото място на срещата е Земята. Защо тогава винаги се разминаваме?
Тръгваме един към друг, но вместо очакваният контакт, преминаваме през другия и продължаваме сами в нищото.
Говорим и пишем много за любовта, но ако се огледаме, по-често виждаме насмешка и пренебрежение към другият пол. Може би причината, да коментираме любовта е, че истинската любов се среща рядко и продължава кратко. В страна, където земята се люлее постоянно, мислите ли, че някой би забелязал поредното земетресение? Често помним любовта в миналото, но настоящето и бъдещето са изпълнени със сухи и безцветни дни.
Често съм мислил защо се получава така. Нещата не стоят така от днес, но днес все повече хора остават сами до края на живота си.
Обясненията са различни. Кариера, финансови и лични проблеми, но най-често срещаното обяснение е, че се чака подходящият човек.
„Знам, че принца на сънищата ми ще дойде!” или „Моята принцеса е някъде тук!”, са типични клишета.
Причината според мен е в собственият егоизъм. Неспособността да приемем другият такъв, какъвто е. Да приемем, че е просто едно несъвършено човешко същество.
Гледаме го, а не го виждаме. Това, което искаме да видим е собственото си отражение.
Превръщаме всяко отношение в сделка. Ти на мене – аз на тебе. Получено – дадено. Начисляваме неизбежните данъци и теглим калема.
Сметката не излиза. Винаги се оказва, че трябва да дадем повече, отколкото можем да получим. Ами сега!
Ще почакаме още. Следващият път може и да се получи. Да, но не се получава. Защото с годините се затваряме все повече в себе си. Все по-малко склонни сме на компромиси, все по-трудно даваме нещо от себе си. Искаме да получим без да дадем. Да се слеем с друга душа, но да останем същите.
„Мъжете са от Марс, а жените от Венера” и Земята е естественото място на срещата. Тръгнем ли едни към други ще се срещнем. Няма начин да се разминем.
Само, че не тръгваме. Водим една необявена война. Едни пораснали сърдити хлапета си играят на война. Дрънкат въображаемите си оръжия и стоят на място. Не правят и крачка напред. Война без преки сблъсъци.
Война на световете. Всеки закован на своята планета.
Сам…
Владимир Иванов-krizt
Сайт Нямам идея
Размисли
HTML Version:
Text Version:
Война на световете
Article Url: