За депресията и веселите хора
/или за Вяра, Надежда и Любов,които живеят в моя блок/
Битието диктува съзнанието…а депресивните настройки имат стар генезис по тия географски ширини…и нямат общо със социалистическият реализъм…
Да се чувстваш нещастен не е диагноза все още, но виж постоянният позитивизъм и ухилената физиономия от сутрин до здрач са сериозни признаци според психиатрите.
Аз лично не познавам тъжен собственик на яхта и нощно заведение.
Може някой, който върти верига с проститутки и му се налага заради кризата да прави намаление на секс-услугите да чувства известно напрежение…или друг, който са му завели дело за незаконните палати, но това са по-скоро изключение от правилото…
Останалите се осланяме на здравословен махмурлук, псуване от сутрин до здрач и скандали с полвинката щот и двамата обикновено са с 2лв в джоба /това трябва да е някъде към долар и нещо/…а сметките са увиснали като коледна украса на шкафчето все хубави и неплатени, и единственото обещание за напред е бъдещата перспектива за безработица!
Може да се прибави за звуков ефект едно-две ревящи деца по възможност болни и сополиви, които искат и те пари за нещо…
И просто се гмурваш в мръсотията навънка покрай катурнатите кофи за смет право в натъпкания, вонящ на лук и салам трамвай, където други такива като тебе с оцъклени лица на крави пътуващи към кланицата, се бутате и тикате около половин час …
А като слезеш на спирката ти се ще да си направиш ритуално самозапалване…
И айде на работа! /това обикновено е някоя работа дето няма общо с висшето ти образование с извънредно висок ценз, която си учил да речем пет-шест години…
щот повечето не ебават нито за Юнг нито за Кафка нито Рахманинов, Гинзбър или Буковски/
Та на работата шефа ти е някой пълен гъз! Смрадливец от класа дето се оплаква повече от тебе, и не можеш да вземеш думата от него /все важни неща, икономическата криза купувал апартаменти, данъците му… с една дума – Отивай се гръмни някъде!
Но по-тихо, да не разстроиш секретарката, пак наше момиче от онези дето четат Паулу Куелю/…бих и препоръчала Зюскин, но нали чистачките нямат право много да говорят все така се получава…
Ето как назряват революциите…масови кланета и терор!
Когато депресията расте средно-статистически на глава на населението
/то и хапчета не може да се пият вече, че всичко поскъпна!/
Депресията така расте и пораства, така ври и кипи и ферментира, че скоро тука по Балканите ще се превърнем в едно царство на зомбита и вампири – Анибал Лектър
рамо до рамо с оня изрод дето си изпоизкла децата и после запали останалите си роднини…
Това е то!
Хората търсят яйца от свободни кокошки да ядат, а ние тука помежду си се изяждаме!
Като загубиш вярата, надеждата и тя се поболява за да изчезне любовта…
Но наближава Коледа и ще има много прасета за колене,много кървавица за правене, и много вино и ракия за изпиване така, че депресията се отлага за по-късно…
Ха, Наздраве!
И на Вас заклетите оптимисти, какво пиете бе хора?!
От къде намирате сили и енергия?
Имах една позната-казваше се Надежда.
Почина си съвсем сама в апартамента, който дойдоха да разбиват от полицията…
Никой не я потърсил два месеца!
Друга една съседка, която живееше на третия етаж- Вяра, загуби всякаква вяра след като съпругът и синът и починаха…Но вярата си е вяра, тя все още вярва, че с живи и често си говори с тях. И по-добре така, по-добре въображаеми събеседници и без това когато я срещнат не и казват даже “Добър ден!”
Така или иначе Вяра-та ни е жив мъртвец…
Остана Любов,която дълги години работеше като акушерка. Много хубава и белокоса, мила старица…
Но преди година след като установи, че любов е нещо само символично и само в името и, тя някак се измени претърпявайки бавна метаморфоза.
Децата и не идваха да видят, и да се погрижат за нея. Не идваха дни на ред…
Какво става с една Любов когато нямат нужда от нея?
И така в един хубав ранен пролетен ден – Любов получи удар, който засегна мозъка и.
Удара беше от прекомерна доза самота, от непоносима доза ненужност, и от хроничната липса на обич.
Всички я чакаха да умре за да и вземат апартамента…Лошото е, че май и тя го знаеше.
Любов се разболя от алцхаймлер.
И да, ще кажете- Ужас! Да, ужасно е! Ужасно е да те забравят и да нямат нужда от теб.
Но понякога Бог е милостив и ти изпраща болест, от която ставаш безмозъчен идиот и преставаш да се тревожиш и страдаш…
Преставаш да разбираш, да проумяваш, да разпознаваш и да разсъждаваш…
Сега Любов е непрестанно усмихната и се радва, когато някой и занесе кисело мляко
и хляб…
Мисли си, че е 25 годишна, децата и – момче и момиче са малки, и си играят в детската стая. Съпругът и скоро ще се върне от командировка /той е военен и често пътува/…
Тя има нова рокля /първият овехтял пенюар, който е намерила, метнат на закачалката/
и очаква гости…Много гости и приятели за една следобедно-вечерна трапеза…
Слънцето припича приятно, прозореца зее отворен, отвън се чуват трамваи…гълъби кацат на перваза…И Любов се смее с почернелите си зъби, изпитото си старческо лице с ужасни морави сенки под очите – усмивката и е страшна като зейнала пропаст…!
Обичам те!- ми казва тя и ме прегръща – Ти коя си?
Аз вече съм такова – Съвсем “такова”…На дванайсет съм , ще ходя на летен лагер в “таковата”…Думите отдавна са станали на “таковата”…пък и на кого ли са притрябвали
на място, което е “таковата”.