Когато управителният съвет на Daimler-Benz AG даде зелена светлина за развитието на абсолютно нова моделна серия в края на седемдесетте години, беше избрана политика на експанзия. Щутгартската марка искаше да спечели нови клиенти и преди всичко да спечели по-млади хора за потребители на нейните продукти. Това изискваше по-компактен модел с атрактивна цена, като в допълнение компанията беше изправена пред по-строги изисквания, касаещи корпоративния среден разход на гориво в САЩ – това също направи нужно развитието на по-малък модел. Цената и икономията не бяха единствените критерии, които трябваше да покрие новия модел 190, управителния борд имаше още задачи за дизайнерите и инженерите: Компактната лимузина трябваше да бъде истински Мерцедес-БЕНЦ.
Във всички зони, „където шофьорът и пасажерите се докосват до автомобила”, той трябва да покрива обичайните стандарти на Мерцедес за комфорт и високо качество. И не само това – той трябваше да бъде хай-тек автомобил, осигуряващ отлична защита при пътен инцидент, максимална стабилност и абсолютна надеждност. И всичко това – в кола, която да е с 30 см по-къса, 10 см по-тясна и около 280 килограма по-лека от съществуващия среден модел на Мерцедес (W123) – както и да има среден разход на гориво от само 8,5 литра на 100 километра.
На световната премиера Мерцедес-Бенц даде да се разбере, че двата четири-цилиндрови бензинови двигателя са само началото. Беше планиран много по-изчерпателен набор от двигатели и през 1983 година към съществуващите бяха добавени новоразработен четири-цилиндров дизел с 53 kW/72 к.с. Това позволяваше на автомобила да се движи с максимална скорост от 160 км/ч и да консумира средно 6,6 литра/100 км. Две години по-късно последва 190 D 2.5 с 66 kW/90 к.с., а през есента на 1987 година беше представен 190 D 2.5 Turbo с двигател с турбо пълнене, осигуряващ 90 kW/122 к.с.
Пълната история на Мерцедес C класа.