Това е случка от едно малко градче. Станала е отдавна и вече никой не я помни. Дори и аз я бях забравил, но днес видях две деца на улицата и странно, но ми заприличаха героите в тази история.
Имало едно време момче и момиче. Били неразделни. Момичето било много, ама много красиво. Най-красивото в класа, в училището, в света. Очите му били най-сияйните, косата му не била коса, а ореол от светлина.
Подробности не знам, защото го описвам през очите на момчето, а то било влюбено. Любовта замъглява очите и разума. Всичко в любимия човек изглежда прекрасно, а може и да не е било така.
Доста отдавна беше.
Момчето било … Момчето било, просто едно момче. Съвсем обикновено. Нямаше въобще да го забележа сред другите момчета, но то е един от героите в тази история.
Всеки ден след училище двамата вървели дълго по улиците и говорили, говорили. Момчето носело чантите и се чувствало като рицар. Правело хиляди дребни и излишни жестове за да покаже преклонението си. Било и рицар, и слуга и шут, когато се налагало. Един рицар губи гордостта си пред своята дама.
Момичето се чувствало като принцеса и се държало като принцеса. Коя принцеса не харесва да има верни поданици?
Било в последните учебни дни, в началото на лятото.
Една сутрин момчето станало много рано, слязло в градината и откъснало една роза. Специална роза. Най-красивата! Било я избрало още преди седмица, но чакало да се разтвори напълно, за да е достойна за красотата на момичето –принцеса.
С треперещи от вълнение ръце я поднесло в дар на своето момиче -принцеса. Тя се засмяла благосклонно и я поела с усмивка, но трънче от розата се забило в нежното и пръстче. В следващия миг тя захвърлила розата в лицето на своя поданик – рицар.
Тръните се забили в неговото лице, но не те причинили болката.
Болката не била и от смеха на околните въпреки, че най-много се смяло момичето – принцеса.
Болката била вътре в сърцето и времето спряло.
Момчето се прибрало в къщи ,без да каже нищо. Раните обяснило с училищна свада. Понесло си наказанието, без да трепне и си легнало рано.
Цяла нощ обаче не могло да заспи. Не знам за какво си е мислило, но на другата сутрин станало много рано, слязло в градината, откъснало една роза и я занесло на момичето.
Не! Не, не момичето – принцеса! Занесло я на момичето в ъгъла, което единствено не се смяло предишния ден .
Защо?
Не знам. Може би е видяло в очите и освен съчувствие и още нещо.
Може би в тази безсънна нощ си е спомнило, че в тежки моменти това момиче винаги е било до него, протегнало ръка за опора. Тихо и незабележимо с очи, които казват всичко.
Не знам защо. Доста отдавна беше и вече не помня.
Всеки ден след училище двамата вървели дълго по улиците. С преплетени пръсти и сърца. Не говорили много. Нямало смисъл. Очите им казвали всичко.
Всъщност историята не е такава. Това е сбор от други истории. От други места и по друго време. Не започва и не свършва така. Може дори и да не се е случила. Обаче понеже вече никой не я помни реших да я запиша, както на мен ми харесва.
Не търсете поука и скрити послания! Няма ги тук.
Просто историята ми харесва.
Владимир Иванов- кrizt
Сайт Нямам идея
Приказки за пораснали деца