Когато бях дете, голяма част от времето си прекарвахме покрай реката.
Започвахме от средата на май и всеки ден стояхме с часове, край буйното течение. Чувствахме се свободни и пораснали без възрастни наоколо. Едва изчаквахме да дойде месец юни и въпреки, че водата беше още ледена от топящите се в планината снегове, се състезавахме кой по-рано ще се престраши да влезе във нашият вир. В началото обикновено не издържахме повече от две минути и с посинели устни и настръхнала кожа изскачахме на брега. Там с тракащи от студ зъби обяснявахме един на друг, че днес водата е приятно топла и сме могли да изкараме поне още час-два, но понеже другите излезли….
Детска му работа!
На повечето деца беше забранено да ходят на реката и въпреки хитрините, всяка вечер ни разкриваха. Тогава шамарите, като възпитателно средство си бяха нещо нормално, но не си спомням да са отказали някой. На другият ден пак бяхме край реката. Привличаше ни като магнит. Цяло лято, ден след ден.
Понякога се правехме на рибари и с часове висяхме край брега с примитивните си въдици. Не улавяхме нищо, но това не ни пречеше да сме щастливи.
Един ден все пак уловихме една рибка. Толкова малка, че се губеше в дланите ни. Никога не сме се надявали да хванем нещо, но ако все пак нещо се закачеше на кукичката трябваше да е поне десет метрова акула, или пък кит, а не някаква невзрачна рибка.
След кратко съвещание я пуснахме обратно в реката. Когато порасне нека пак заповяда!
И тогава ни стресна гласът и:
-То бива глупаци, бива, но такива като вас не съм срещала! Да хванат Златната рибка и да не я познаят даже!
Застинахме за миг с увиснали уста. Всеки беше чел приказката, ама те приказките са за децата. Ние вече сме големи и такива не ни минават!
Брегът обаче беше пуст и определено това не беше шега.
-То не се знае, кой е по-глупав! –обади се някой от нас. -Да се хванеш на въдица с кукичка от карфица и бял конец за шиене не е много умна постъпка! Пък и на всичко отгоре на кукичката нямаше нищо!
-Ле-ле! Защо ли си губя времето с вас! Не разбрахте ли, че нарочно се закачих на куката. Омръзна ми вече! От сто години не съм изпълнила нито едно желание. Все ме хващат и ме пускат. Казвайте бързо вашите! Не е много по правилата, но от мен да мине.
Само, че вместо да я засипем с желания ние продължихме да я зяпаме с отворена уста и не можахме да измислим нищо. Така и не разбрахме кога е отплувала.
Не разказахме на никой за това. Само щяха да ни се смеят.
Когато се събирахме край реката, си припомняхме случката. И заваляваше дъжд от желания. Кое от кое по хубави, но моментът беше отминал. Не видяхме рибката никога повече.
С годините пак съм се сещал за рибката и съм имал много желания.
Всеки път различни. Установих, че желанията ми се променят заедно с
мен. Накрая все пак успях да реша какво ще си поискам.
Не съм ходил отдавна на реката, а и не обичам вече риболова, но ако някога все пак я хвана, ще пожелая нещо за моите близки. Научих се,
че е по-приятно да подаряваш подаръци, отколкото да получаваш.
Какво ще си пожелаете Вие?
Трябва да сте готови с желанията. Златната рибка се хваща веднъж в живота!
Владимир Иванов-krizt
Сайт Нямам идея
Рисувани спомени
HTML Version:
Text Version:
Когато хванеш Златната рибка
Article Url: