Още от създаването си и особено след Единния европейски акт от 1986 г., Европейският съюз последователно въвежда нормативи и изисквания чрез законодателството си по здравословни и безопасни условия на труд (ЗБУТ). Осигуряването на безопасност и здраве при работа е една от най-бързо развиващите се сфери в областта на социалната защита.
През 2001 г. в документи на Европейския съюз (ЕС) се отбелязва, че законодателство в областта на безопасност и здраве при работа е значително по обем. Подчертава се същественото значение на съответствието на законодателството в страните-членки за постигане на по-малък брой трудови злополуки и професионални заболявания. Трябва да се има още предвид, че този вид законодателство търпи постоянни промени поради динамичното развитие на науката и появата на нови научни данни, както и появата на нови рискови фактори при социално-икономичесите, демографските и политическите промени.
През 1989 година Европейският съюз постави началото на една нова идея за уеднаквяване на законодателствата на страните-членки в областта на ЗБУТ, развивайки концепцията за минималните изисквания за безопасност и здраве при работа. По този начин в нормативните актове се появяват задължителни елементи, които са най-малките допустими изисквания за опазване на здравето на работещите и осигуряването на тяхната безопасност при работа. Контролът на държавата попада именно в тези минимални изисквания. Работодателят, от своя страна, има възможност да реализира по-високи изисквания, с което да осъществи по-добро ниво на предпазване на работещите, но не и по-ниски от минималните изисквания
Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 29.6.1989 г., стр. 1), наричана още Рамкова директива в документът, в който са положени основите на тази нова концепция. Тя има фундаментално значение за хармонизиране на законодателствата на държавите – членки.
Основната цел на директивата е да даде рамката за минималните изисквания, като от друга страна въведе мерки за стимулиране на подобренията на безопасността и здравето при работа (БЗР). Във връзка с това са определени общите принцип за предпазване (превенция) от професионалните рискове, отстраняването на рисковете и причините за злополуки на работното място, информирането, обучението, консултациите, балансираното участие, медицинското наблюдение и др. Тези принципи се прилагат във всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор (промишленост, селско стопанство, търговия, администрация, услуги, обучение, култура, развлечения и др.), с изключение на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита.
По смисъла на рамковата директива “работодател” е всяко физическо или юридическо лице, което е в трудови отношения с работник и носи отговорност за предприятието и/или ведомството. Следователно негова е и отговорността за осигуряване на безопасността и здравето при работа. По силата на тази директива работодателят е задължен да оценява рисковете за безопасността и здравето на работниците, да предприема необходимите мерки за опазване на безопасността и здравето на работниците, да гарантира, че планирането и въвеждането на нови технологии ще бъде предмет на консултации с работниците и/или техните представители; да определи един или повече работници, които да извършват дейностите и да предприеме необходимите мерки за първа помощ, борба с пожарите и евакуация на работниците в съответствие с естеството на дейностите и големината на предприятието и/или ведомството, като взима предвид присъствието на други лица; да осигури всеки работник да получи адекватно обучение по безопасност и здраве.
Независимо, че цялата отговорност за осигуряването на БЗР в предприятието е на работодателя, работещите, като активни участници в трудовия процес, също имат своите задължения. Според директивата “работник” е всяко лице, наето от работодател, включително обучаващите се и чираците с изключение на домашните помощници. Всеки работник е длъжен да се грижи както за собствената си безопасност и здраве, така и за безопасността и здравето на другите лица, засегнати от неговата дейност. В този смисъл работниците са длъжни да използват правилно машините, инструментите, опасните вещества и другите средства за производство, да не прекъсват, променят или отстраняват произволно предпазните устройства, незабавно да информират работодателя за всяка ситуация, за която имат основателни причини да считат, че представлява сериозна и непосредствена опасност за безопасността и здравето и да сътрудничат на работодателя и/или работниците, които имат конкретна отговорност за здравето и безопасността.
Рамковата директива се стреми всеобхватно да регулира механизмите за превенция на професионалните рискове (“превенция са всички стъпки или мерки, които се предприемат или планират на всички етапи на работата в предприятието, за предотвратяване или намаляване на професионалните рискове”). Освен определяне на основни права, задължения и отговорности на участниците в труда, тя изисква създаване във всяко предприятие на система за превантивност, която да гарантира защита на работещите чрез осигуряването на минимални изисквания за БЗР. Тази система трябва да обхваща цялостната организация на работа, технологиите, работните места и работното оборудване. Прилагането на еднакви технически изисквания и/или стандарти предотвратява опасността от нелоялна конкуренция между работодателите за сметка на различната степен на защита на безопасностт и здравето на работещите. Ето защо държавите-членки нямат право да поддържат или да въвеждат по-либерални мерки от тези, предвидени в директивата.
Основният нормативен акт на Република България, чрез който се транспонира рамкова директива 89/391/ЕИО, е Законът за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ). По смисъла на Закона „здравословни и безопасни условия на труд са такива условия на труд, които не водят до професионални заболявания и злополуки при работа и създават предпоставка за пълно физическо, психическо и социално благополучие на работещите лица.”.
Докато в Директивата се говори за работодател като лице, което е в трудови отношения с работник, Законът за здравословни и безопасни условия на труд разширява обхвата на понятието. “Работодател” е освен лицето, определено в § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда, така и всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за предприятието, кооперацията или организацията. Нека припомним, че съгласно § 1 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда, „работодател” е „всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакнство, дружество и други п одобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение”. Необходимо е да изясним това допълнение – доколкото в ЗЗБУТ се говори за „възлагане на работа”, независимо от формата на организация, то в обхвата на закона влизат лицата, работещи по извънтрудови правоотношения, обикновено с т.н. „граждански договори” по Закона за задълженията и договорите за извършването на определена еднократна работа, независимо от квалификацията им, както всяко физическо лице, което устно възлага работа на друго физическо лице по взаимно споразумение.
HTML Version:
Text Version:
Осигуряване на безопасност и здраве при работа в Европейския съюз
Article Url: