Напоследък, г-жа Цветелина Ветова – учителката ни по български, се е заловила да ни учи на патриотизъм. Пита тя, защо „се срамим да се наречем българи“. Обяснява ни, как в Сорбоната, редом до имената на най-великите дейцина Европа седи и името на Кирил – създателя на прабългарската азбука. Разказва ни как светите братя Кирил и Методий са обявени от папа Йоан Павел II за сепокровители на Европа, наред със св. Венедикт. Как, също в Сорбоната е изсечена част от стихотворението на Христо Ботев „Хаджи Димитър“. Все неща, които всеки българин трябва да знае. Разказва ни за историята на Велика България и годините, преди робството. Казва ни: “ Ние сме една от малкото държави, които могат да се похвалят с толкова богата история“. Разказва ни как днещните индустриални сили били нищо и никакви племенца на фона на великата империя, която сме представлявали.
Да, всичко това е вярно до безбожност – наистина сме били световна сила, наистина интелектуалците ни са всепризнати по света, наистина има с какво да се гордеем. Нали?
Според мен, ключа тук е миналото време, не мислите ли. Извинете много, мними патриоти, но какво ще накара един тийнейджър на прага на съзряването да избере да развива перспективна кариера в държава, като България – може би заради преславната ни история или великото ни минало. Да, но ние живеем в настоящето и то определя живота ни.
Разбира се, аз немога да имам обективно мнение за случващото се в други професии (макар, че не съм сигурен дали мога да давам мнение и в моята), но мога да говоря за мечтата ми. Единствената ми амбиция е да стана писател.
Извинете, но колко от Вас могат да се сетят за повече от двама съвременни български писатели със съвременни добри български романи – аз мисля, че не много. А сега се замислете, айде да не казвам световните, но само американските – веднага в съзнанието ни изниква Стивън Кинг, Джон Гришам и още десетки. Въпросът е защо. Може би сме по-малко талантливи от останалите нации или на съвременния българин изобщо не му е до четене. Може би защото сме малък народ или сме прекалено бедни. Извинете, дами и господа, но аз не съм чул в българия за една свестна писателска конференция. Как да не си помисли младият българин да включи в плановете си и емигриране. Как да не си помисля да следвам във Великобритания или САЩ.
Всичко трябва да е в ред. На запад, дори процеса на издаването е вече стереотип – пращаш на някоя литературна агенция (в България чували ли сте за такове нещо – повярвайте ми, няма и да чуете) или направо на издателството кратък синопсис и ако поискат още – даваш. Незнам, не съм публикувал нищо, но се надявам да успея, но както и да е. Същността на нещата е, че в България не се чете, или не се чете българска съвременна литература, поне по мое мнение. Явно българинът си е направил извода, че щом нещо е българско – било то роман, филм или каквото и да е – то със сигурност не става.
Напоследък по кината се завъртя новия и (като да не повярваш) касов български филм „Мисия Лондон“. А колко, според вас изобщо им е минало през ума, че този филм е направен по роман(без да зачитаме факта, че го пише на плакатите). Аз не мисля, че са много, просто защото не мисля, че са много тези, които са го чели.
Та да се върнем на училището. Направи ми огромно впечатление, как часът след „урока по родолюбие“ при госпожата бо български, беше география. Пак бяхме засипани от информации, колко назад сме по БВП на човек от населението, колко нисък е стандарта на живот в България; как бългаските пенсионери взимат най-малко от целия Европейски съюз, както и от повечето държави извън него – все неща, които всеки българин знае до болка.
Но не, ние трябва да издържаме нашата държавица – трябва да не ходим по чужбина, като последните нехранимайковци и да милеем за родината. НО ЗАЩО. Какво ми дава държавата, ако остана? Не, между другото знам какво ми дава – даба ми гаранции, че ще остана в забвение и накрая ще стигна до просешка тояга. Дава ми гаранции, че когато, не дай си боже, се разболея, ще трябва да търся помощ от непознати. За това ли да оставаме тук, дами и господа. Аз не мисля, че някой нормален човек би предпочел тази съдба пред тъгата по родината.
Влади Неков… един реалист
HTML Version:
Text Version:
Патриотизмът през призмата на един тийнейджър
Article Url: