Живея на улицата до Японския хотел. Вчера Световният енергиен форум огради квартала с бяло-червена лента и насели малката пресечка на бул. Черни връх с табун весело подвикващи, пълнички полицаи. Наведена на мисли за Добрия войник Швейк, ги подминах на път за работа и дори мисля, че им пуснах най-сполучливата си сутрешна усмивка.
Да, ама не. На връщане, точно след като с пъшкане изкачих лозенския баир и страстно се бях устремила към заветната вечеря, пътят ми се оказа преграден от гореспоменатата, прилична на закъсняла мартеничка, лента. С безпогрешния инстинкт на гладна жена и българка я повдигнах, минах и забравих. Не бях познала. Пред мен като из долната земя изникнаха двама Добри войници (оттук нататък известни като ДВШ) и заядливо се поинтересуваха аз защо не съм минала през КПП-то?!? На езика ми беше да им кажа, че оттук е по-близо, отколкото през Калотина, но за мой късмет на тях още им се говореше и не можах.
Последва конско. Познатото до болка конско на български чиновник към прегрешил гражданин. Условният рефлекс, закърмен от мен с майчиното мляко още, бе да се почувствам виновна и да си покажа документите. Кой може да се бори с майчиното мляко? Примигах-примигах и ги показах. По-заядливият Швейк ме шейкна с дежурното финално назидание и аз си продължих. Един поглед назад ми доказа, че на Червена стена наистина е струпано КПП и явно елементарните природни закони изискваха от мен инстинктивно да се насоча към него, вместо да се вра под мартениците.
Пилето със зеле обаче ме успокои и ме накара да се замисля. Явно дефект в лактацията на майка ми е пропуснал да ме сподоби с вродения инстинкт да надушвам законите във въздуха и съответно да се придържам към поведението, което изпълнителната власт очаква по природен път от мене. И тук се появи еретичната мисъл – ами ако и с други е така? Ако на Червена стена живеят мутанти, които не умеят да приемат мисловните факсове на Национална служба полиция?! Тогава какво? Напълно вероятна ми се стори възможността някой да пропусне да си вземе личната карта (знаете как е – несъвършена природа човешка) или – опазил Бог! – да не се сети откъде да мине, за да се прибере в дома си (а Войниците ми бяха казали, че без карта не пускат – спи където можеш…)! Очерта се апокалиптична картина – объркани, навикани и генетично сбъркани софиянци, които подтичват по преките заради неспособността си да се сещат.
Понеже съм си умна, ми хрумна, че Добрите войници биха могли по някакъв начин да разпространят благата вест, та всички, които примерно не гледаме телевизия (има ни!!) и не сме природно съобразителни, да разберем какво се случва, докога ще се случва и какво се очаква от нас. И тогава дойде идеята – табелка! Да сложим на преградените места и на стълбовете до некролозите обяви, които да информират слабия – уви – наш ум за логистиката на ситуацията. Вдъхновена, аз грабнах чанта и хукнах навън да предложа това на ДВШ.
Бързо намерих отмарящите на пейка свои двама познайници (коментар от минаващо девеше: Браво на вас, намерили сте си най-благото място за пост!). Попитах ги дали ме помнят и след утвърдителния отговор, изложих тръпно идеята си. Отговора го бях предвидила (не съм съвсем лишена от вродени качества) – ми ние сме САМО ОБИКНОВЕНИ СЛУЖИТЕЛИ, това не зависи от нас. Последва и задължителният при учтив разговор между сънародници коментар – ТОВА, БЪЛГАРИТЕ, все ни тегли да минем по забранения път, вместо да спазваме закона! На опита ми да докажа, че може би не всеки от нас се досеща какъв е законът, ме препратиха към ‘началството’ по-горе на същата улица.
Там повторих (вече не толкова убедено) идеята си, с предложението аз да разпечатам обявите. Усилията, положени да ми се обясни научно защо това, което предлагам, не може да се случи, според мен бяха достатъчни за разлепването на информационни бюлетини из цяла София. Цитираха ми с ехидна усмивка закон, според който на неразрешените места не могат да се лепят обяви. Цитирана ми бе глобата (500 лв. за незапознатите). На опита ми да привлека вниманието им към близката обява на Софийска община, призоваваща към акция за почистване на улиците и разлепена на неразрешено място (дали са ги глобили?), ми бе предложено да отпочна публичен дебат по въпроса, а тях да оставя на мира. Идеята бележките да се закачат на мартениците също бе отхвърлена без внятна логическа обосновка. От очите и усмивката на девешето струеше непременният порив да не направим нищо, и да докажем, защо не бива да правим нищо – логиката и здравият разум да вървят по дяволите.
Всъщност най-силен интерес предизвика споменатата мимоходом информация, че съм журналистка. Ето това вече привлече внимание. Ама към коя медиа работите? Кой вестник? Въпросът дали ще пиша за тях остана незададен, но затова пък бе най-важен. Аз и скромното ми предложение да направим живота на лозенчани малко по-лесен (и защо не, по дяволите!), бяхме отминати. Не че съм толкова честолюбива, но бяхме отминати така, че хубавичко да почувстваме с какви глупости губим времето на Властта.
И понеже освен незначителна (факт) съм и отмъстителна, ето, седнах да оплюя Властта в туй есе (все ме сърби да напиша Народната власт – харесва ми иронията в израза). Парадоксът на тази власт е, че тя едновременно ти внушава, че решенията й са еднолични, нелогични и тя не носи задължението да ги обяснява точно на тебе, а в същото време отделните й елементи, към които можеш да се обърнеш за комуникация и диалог, блокират опитите за взаимност с напълно легитимното, между другото, оправдание, че от тях нищо не зависи, защото са само брънки в една йерархия, която не им дава правото на нищо друго, освен да изпълняват заповедите на невидимото и непознаваемо То – някъде горе, по-горе, най-горе, а трябва да знаете, че винаги има и още по-горе. И началото на веригата тъне в мъглата на безнаказаността. Без да придавам излишен драматизъм, ще отбележа, че същото оправдание са давали и изпълнителите в концентрационните лагери на Холокоста – не носим отговорност, защото само изпълняваме волята на ПО-ГОРЕТО. Което по мои подозрения (чета Кафка в момента) е фикция на бюрократичната машина на не&%@телството, митичен монстер, който оправдава и оневинява, а пълнежа на машината – нас – лишава от възможността да промени нещо към по-добро. Та било то и една тъпа табелка.
Знам, че в момента описвам природата на анти-демокрацията – бюрокрацията. Знам и че решението не е толкова сложно – да се направи системата по-гъвкава така, че по законите на добрите връзки с обществеността всеки представител на всяка институция да е неин посланик – и пълноправен комуникатор между функциите на тази институция (а не само нейното Битие като власт) и хората, към чиито нужди тя се отнася. Мисля, че това може да стане само, ако всеки от нас – всеки незначителник – забрави за майчиното мляко на уж позабравената система на Оная Народна Власт и започне да изисква от всяка не&%@телна брънка на системата да прави контакт между нея и него постоянно, ефективно и без бюрократични локуми. Ще стане ли? В духа на бюрокрацията смятам – само Господ горе знае. Или как?
Автор: Елена Панова