Едно слънчево зайче се стрелва през прозореца ми. Пробягва по стената, застива за миг в ъгъла и се втурва отново навън. Вратата на стаята се отваря и една вихрушка от смях и светлина връхлетява и изпълва стаята с живот. Събаря всичко по пътя си, но не се спира и за миг. Сяда до мен и едни усмихнати дяволити очи, се спират на мен, искайки безмълвно цялото ми внимание. Получават го разбира се, разказват набързо какво ги вълнува и излетяват отново през вратата, забързани да не пропуснат нещо от света наоколо. На вратата, обаче се обръщат за миг, усмихват се отново и ми пращат въздушна целувка, разсейваща всичките ми други мисли. Вихрушката е моята племеница. Вече е голяма и има и други важни неща в живота си. Затова ценя все повече миговете, които ми отделя. Бърза навън при приятелите си и те вечно забързани и кипящи от енергия. Бързат да пораснат, бързат да навлязат в непознатия свят на възрастните, който им се вижда приказен и пълен с приключения. Питащи за всичко и вечно търсещи новото. Това е естественото им състояние. Все едно виждаш ято птици във въздуха или разцъфнали цветя. Тъгата няма място в тези картини. Дали осъзнават, че се заблуждават? Дали осъзнават, какво имат и какво ще загубят, когато пораснат? Осъзнават ли, че тези мигове никога няма да се повторят? Сигурно не, както и ние навремето. Бързахме да пораснем и успяхме. Дали станахме по-щастливи , по-мъдри и по-добри? Преди време писах, че не искам да виждам никога тъга в детските очи. Когато те са тъжни, значи нещо при нас, в светът на възрастните куца. Единственото нещо за което мога да завидя на някой това са децата. Те ни дават повече отколкото ние на тях. Само, че наоколо е пълно с тъжни детски очи. Преждевременно остарели деца, гледащи света с очи на старци. Без укор към нас. Просто с тъга и примирение. Не ни осъждат. Съдиите сме ние, а присъдата ни е да ги виждаме навсякъде и всеки ден. Присъда затова, че се сещаме за тях само по празниците. Присъда за това, че поставяме нашите проблеми пред техните. Присъда за това, че говорим за техните проблеми с лозунги, като политиците и си измиваме съвестта с един CMC годишно. Свиваме рамене и отминаваме.
Знам, че не мога да променя нищо. Не можете да го промените и вие. Отделният човек, не може да промени целият свят. Не може да промени нещата дори в страната ни или в града си. Дори много да иска не може, като с магическа пръчка за един ден да премахне всички несправедливости. Може само да обърне повече внимание на децата около него, защото колкото и странно да звучи успяваме да нараним и тях. Това поне е по силите ни да предотвратим. Правим ли го, обаче?
Заставам на прозореца и гледам детското ято в двора. Далече е, но ми се струва, че виждам отразени лъчи в очите им. Чувам неспирното жужене на гласовете им, чувам смехът им и ми се иска да попия малко от лъчите на щастие струящи от тях. Иска ми се този момент да продължи вечно, но се питам, дали съм направил всичко, което зависи от мен.
Владимир Иванов- krizt
Сайт Нямам идея
HTML Version:
Text Version:
Слънчеви лъчи в очите
Article Url: