Понятието „феминизъм” (от лат. femina – жена) възниква в 20 в. Първоначално феминизмът е изключително социално-политическо движение за равноправие на жените в обществото.Превърнал се в съществена част от съвременната западна култура той цели да докаже пренебрегването и подтисничеството на жените във всички сфери на обществото. Според неговите последователки женският пол винаги е на второ място след мъжкият.
Модерният западен феминизъм се развива покрай бързата индустриализация, икономически промени и промени в семейната структура и социална организация. Основно философско влияние е Просвещенската концепция за свободната личност, притежаваща неотчуждаеми права. Тази представа се появява във феминистките творби на 18-и век като „Виндификация на женските права“ (1789) на Мери Уолстънкрафт (1759-1797), която се бори за образоваността на жените.
В Съединените щати политическият активизъм на жените за човешки права в ранния 19-и век се бори за премахване на робството. Много от жените, присъединили се по-късно, се включват в движението за избирателно право на жените, което се развива в Seneca Falls Convention oт 1848 г. в Ню Йорк, където жените се обединяват и обсъждат гражданските си права.
Феминизмът влезе в конфликт с християнството (както и с повечето други религии), като негови представителки смятат, че религията се отнася към жените като хора от втора класа. Те изразяват това както в ролята, която религията дава на жената, така и в разбирането им за образа на Бога. Произведението на Симон дьо Бовоар – „Като вторият пол” (1945 г.) – подробно разглежда тази идея.
Голяма част от феминистките твърдят, че християнството с неговите мъжки образи на Бог, мъжката фигура на Спасителя и дългата история, при която нейните лидери и мислители са мъже, е настроено против жените и не довежда до Изкупление. Жените според тях трябва да напуснат неговата подтискаща среда. “Религии, в центъра на които е почитането на Бог от мъжки пол, пише феминистката К. Крист, създават “настроения” и “мотивации”, които държат жените в състояние на психологическа зависимост от мъжете и мъжката власт и едновременно с това узаконяват политическата и социалната власт на бащите и синовете в обществените институции”.
Друга част от тях напълно се отдалечават от християнската религия като твърдят, че жените могат да намерят религиозно освобождение във възраждането на древните култове към богините или съдаването на нови.
С появата на специфичният християнски феминизъм във втората половина на 20 век възниква и т. нар. „феминистки” подход към Библията. Той изхожда от факта, че Библията е писана през периода на патриархата, т. е. през „социалното господство на мъжете”. На това основание феминистките твърдят, че методът на написване на Библията е остарял. Съвременният християнски феминизъм отива още по-далече.
На VI- тата икуменическа асамблея на ССЦ (Световният съвет на църквите) е узаконено „женско свещенство”. Много участници в асамблеята подтикват жените да заменят идеята за Бог-Отец с идеята за богиня-майка.
През 1983 г. е издаден превод на Свещеното Писание от ССЦ под наименованието „Inclusive Language Lectionary”. За да угоди на феминисткото движение ССЦ решава да изчисти Словото Божие от „сексуалността”, като премахне от св. Библия всички онези места, където на мъжкият пол се дават „преимущества”.
В новия „превод” богохулните изменения са нанесени в такива неприкосновени словосъчетания като „Бог Отец”, вместо което се казва „Бог Отец / Майка”; Син човешки е заменен с лишения от сексуалност израз „Дете човешко”; „Царство Божие” е заменено с думите „Сфера Божия”; „Господ” (Lord-м.р.) е изгонен от св. Писание и е подменен с думата „ Суверен” (Sovereign One – еднаква форма за м. р. и ж. р.). Вместо „Господ Бог” в новия „превод” можем да прочетем “God Sovereign”.
За съставянето на своя собствена Библия Световният съвет на Църквите учредява комисия. В състава на тази комисия са включени трима мъже и шест жени, една от които – католическа монахиня. В процеса на работа един от участниците в комисията напуска нейният състав, защото преценява, че „тази работа превишава границите, допустими от неговата съвест”.
Най-трудни за комисията били думите „ Бог-Отец”. Феминистките изискват да бъде написано „Бог/иня”, но това се оказва все пак неприемливо; предложената замяна с думата „родители” също се сторила на тези новатори твърде безлична, поради което те измислили възмутителния термин „Бог наш Отец/Майка” („God Mother and Father”).
Критиците на това възмутително съчинение, отпечатано под наименованието „извадки от Библията”, съвършено справедливо обръщат внимание на това, че „то подрива самите основи на християнството, напълно унищожавайки догмата за Света Троица.
Според изначалния библейски възглед жената по своята богоподобна природа и по човешкото си достойнство е равноценна с мъжа тя е сътворена по Божи образ и носи върху себе си Божието благословение: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27).
Богоподобната природа и нравствената красота на жената са представени и в Новия Завет, където именно жена е удостоена да намери благодат у Бога и да приеме Светия Дух в себе си, да стане майка Божия. Тъй като образът на пресвета Дева Мария е преди всичко образ на жена, то несъмнено “първият Христов дар за нас, първото и най-силно откровение за Неговото учение и послание към нас получаваме в образа на жена”.
Евангелските думи: “Блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал” (Лука 11:27), които се отнасят до св. Богородица, са апология на женствеността и майчинството. А първата жена-родилка, като осъзнава изцяло тайнството на сътворението, което се обновява в раждането на хората, изрича: “Придобих човек от Господа” (Бит. 4:1). В този нов човек, роден от жената-родилка и дело на мъжа-родител, всеки път се възпроизвежда Божият образ.
През Своя земен живот Господ Иисус Христос се е отнасял с дълбоко уважение и обич към жените. Той е беседвал с тях, нещо повече разкривал им е божественото Си учение. Като следват Неговия пример, светите апостоли утвърждават човешкото достойнство на жената и изискват тя да бъде зачитана и уважавана наравно с мъжа. Известно е, че Спасителят и Неговите ученици са имали достойни помощнички. Дякониса Фива, за която св. ап. Павел споменава в Рим. 16:1-2, е била “помощница на мнозина” християни и на самия него. Като следва Христовото отношение към жената, светият апостол заявява, че “няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Тази идея се съдържа и в учението му за Църквата като тяло Христово, на което всички вярващи са членове (1 Кор. 12:27), и при това “ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни”.
(1 Кор. 12:22).
В християнството отношенията между мъжа и жената преминават границите на междуполовите отношения, защото те отразяват и отношението на Бога към човека. Това е имал предвид и св. ап. Павел, когато нарича брака “велика тайна” (Еф. 5:32), свързана с Христос и Църквата. Начинът, по който в брака се осъществява екзистенциалното единство на човешката природа, е тайна, каквато е и великата тайна на съединяването на Бога и света в човешката личност.