“Операта вече не е консервативно изкуство”/А.Пендачанска/
Всяко време дава своите предизвикателства.В миналото операта е имала друга ценностна характеристика, а вкуса към традиционализъм е развиван столетия подред.
Противно на мнетието,че операта е остаряващо изкуство, което отдавна е изживяло своя ренесанс и в наши дни издъхва като преуморена сто-годишна старица, накипрена с нелепа, помпозна перука, пудра, силен грим и дантелено ветрило…Пристегната до несвяст в корсет, но в прекрасен кринолин, който скрива изкривената и поза на страдаща от артрит, възрастна дама… аз виждам съвсем друго.
В миналото операта е била елитно изкуство и в днешни дни можем да си доставим не по-малко радост и удоволствие от изживяването, което носи посещението на оперен спектакъл. Силно вярвам, че тя не умира, а се възражда и възвръща нова свежест разгръщайки се комфортно в условията на модерните технологии и средства. Тя се обновява за да достави най-новите видео и арт-техники на модерно концептуално изкуство съчетани със старите класически принципи на сценография, костюмография, оркестрово представяне и солистичен певчески талант. Чакат я добри дни.
Съвременните режисьори, вече работят заедно в екип със големите имена на хореографията, модния дизайн и видео-арт-а. Съвременните певци са елегантни стройни и красиви. Те са като кино-артисти/Ервин Шрот, Роландо Вилазон/ които могат да стигнат до вас и със лицата си увеличени в крупен видео-план на живо на голяма видео-стена. Осветлението има по-активна и жива роля от всякога, защото изписва и изрисува заедно със музикалния съпровод. Всичко най-ново от изкуството на модерната живопис и склуптора до абстрактното и условното третиране на концептуалистите в днешни дни е обект на средство за въздействие върху зрителя.
Красивите сопрани и медзо-сопрани/Анна Нетрепко/ са сексапилни, неустоми, дами със силуети на балерини и танцьорки, те покриват огромен жанров и ресурсов диапазон от средства. Гласовите им характеристики вече размиват представата ни за конкретен гласов регистър макар и съхранена до голяма степен,а в традиционната ария и драматургичен и постановъчен гръбнак, да са запазени и спазени с уважителен реверанс към оргиналното произведение, вече има по-свободно репликиране на режисьора и диригента. Няма да видите нетанцуваща, негъвкава и стройна сопранка за разлика от тези, които преди около само20 или 40 години бяха вокално перфектни и неотразими, но визуално повечето бяха едри, пухкави дами, изпълняващи статично сложните си речитативи и сола. Същото можеше да се отнесе до характерния образ на класическия тенор-нисичък, пълен мъж със кръгло лице зачервено от усилие да си вземе височините.
Днес е трудно да видите такива характери на модерната оперна сцена. Басите изпълняват акробатични номера.Сопраното се съблича и пее едновременно.Тенора плува в големи прозрачни цилиндри, излизащи от пода-платформа на подвижна сцена, и изплувайки като Худини пее със недокоснат от умора свеж глас и дихание. Медзо-сопраните играят с огън и правят пируети. Баритоните тичат и се дуелират…те изпълняват сложни фигури и стъпки, като същински ШаоЛин-бойци, пеят обърнати с главата надолу. И всеобщата динамика и бърз ритъм като, че се пренася и в новата постановъчна логика.
Живота ни е много по-наситен от действие, информация количествени натрупвания и качествени изменения. Взискателността, нуждата и желанието и потребността са на качествено различни-други обороти и нива. Ако преди недалечно време техниката на вокално звукоизвличане е била по-близко до силови и форсиращи техники изявяващи големите масивни сили на гласа в комбинация с пленяващо дълги дихания и фрази/Мария Калас,Рената Тебалди/, ако драматизма и театралноста при поднасянето на фразата съжителства в синхрон с повече статика в позицията, днес техническото съвършенство и ювелирност в изработването на ариите, перфекционизма във фразирането и подчертаното неусилие- пеенето с лекота, довеждат до съвършен балан с актьорската игра и изграждането на пълноценен образ…
Ако преди години е било революционно решение да заснемеш Калас на филмова лента и да я превърнаш във филмова звезда, както прави това Пазолини давайки и ролята на Медея в”Еврипид” /освен популярният и наложен образ на звезда на класическата оперна сцена/ или да използваш вече направени музикални записи от звукозаписно студио, за да ги наложиш като естествен звук към действието на филмовата опера…днес това вече не е изненада за никого. И все пак големите филмови и театрални режисьори
отдавна правят своя пробив възползвайки се от операта. Лукино Висконти като близък приятел на Мария Калас изиграва огромна роля не само за нейният драматичен талант
и работата и върху ролите като актьорско предизвикателство, но и върху визията въздействието и цялостната постановка като форма крайно любопитна за изпробване и изучаване.Това е напълно нова възможна алтернативна среда даваща неограничени радости и открития за този аристократ на италианското кино. Той прави и режисира с голям успех над 25 оперни постановки в рамките на 1954 до 1957 в Ла Скала.
Голямата певица Александрина Пендачанска на въпроса “какво става с операта по света?”, казва в едно свое интервю, че операта добива все повече белезите на “попа” и в нея изгряват звезди за около година-две, които бързо отшумяват като имена. Самата тя играе в удивителни като ансамбъл, идея и реализация – оперни постановки, в които новаторският дух на режисьорското виждане ни дава нови измерения и хоризонти за възприятие на класически произведения, писани от гениални композитори.
Не мога да отмина личният си фаворит операта “Дон Жуан”където виждаме интригуващи режисьорски находки на французина Венсан Босар, Рене Якобс диригент и зашеметяващият Кристиян Лакроа.Тук Венсан Босар предлага нов прочит на прословутата сцена с Командора. Динамиката, нестандартното гледище върху тази прекрасна моцартова творба изпълнена с огнена страст, ревност, излъгани очаквания и фатализъм допълнително ангажират сетивата и емоциите.
Например във “Мнимата градинарка“ от Моцарт в Theater an der Wien, Пендачанска е бляскава в ролята на Арминда.Постановката е на Давид Алден под диригентството на Рене Якобс.През изминалите близки години Theater an der Wien се утвърждава все по-сигурно като сцена за експерименти и място, където човек може да срещне нов и различен поглед към класическите произведения както и в този случай затвърждава тази тенденция…
Вместо в рокли с кринолини и перуки от времето на Моцарт героите са модерно облечени,а действието се развива в нашето време. Отношенията между персонажите са ни близки и познати. Финалът остава умишлено отворен – уж всичко завърша по правилата на комедията, но режисьорът сякаш не е убеден, че влюбените ще живеят „дълго и щастливо“.
През февруари 2010 г. в ролята на Агрипина в едноименната опера на Хендел в Берлин голямата прима се превъплъщава в ролята на една жестока и амбициозна жена. Постановката на „Агрипина“ в Берлин е изключително модерна, неин режисьор е Венсан Босар, диригент е отново Грами-носителят Рене Якобс.
Операта вече не е консервативно изкуство, особено в Германия и Австрия. все по-рядко вече може да се видят традиционни постановки. Публиката вече е различна – има много млади хора, които обичат операта, и то точно защото тя се модернизира и започва да говори и на съвременните поколения. “Агрипина” ни поднася изненадващ поглед върху идеята за власт и пътя към властта, отговорите на въпроси зададени със същата актуалност преди 2000 години търсят път към зрителя по неочакван начин. Освен неотразимата, жестока, красота и певческа зрялост на Александрина Пендачанска в ролята на Агрипина/майката на младия Нерон/ тук особенно въздействие и втори план в естетиката на високото изкуство изпълнява Кристиян Лакроа. Големият моден дизайнер облича чувствата страстите и стремежите, изтъква характерите и подчертава тяхната индивидуалност.
В Брюксел,операта “Идоменей”, в която Александрина се изявява като Електра, носи нови предизвикателства и в музикално отношение.
Тук Рене Якобс съвсем амбициозно прави реверанс към Моцарт като включва всички зачеркнати и съкратени части в оргиналната партитура,чието времетраене е цели четири часа.”Идоменей” е любимеца на Моцарт и в нея той поставя към хора най-високите си изисквания. Това е голяма опера с много красиви солови партии и мощни, красиви и драматични хорови ансамбли. А Пендачанска отново изпъква с емоция и виртуозност за което известното музикалното списание на Би Би Си написа: “От бляскавия горен регистър до тъмните дълбочини на нейния глас Пендачанска е една разтърсваща Електра.”
От друга страна записът на “Идоменей” е обявен за Диамант на месеца от френското списание Op?ra Magazine.
Когато говорим за модерните времена се сещам за Анна Нетрепко и нейната куртизанка. В своя мизансцен Анна прави откровен стриптийз измислен естетски и предложен убедително със средствата на пантомимата и хореографията. Прекрасната фигура на певицата има пълната подкрепа на съвършенната и техника.Така като зрител вие не можете да не и повярвате, а в същото време сте увлечени от воайорство.
Съвремието дава възможности и средства за изява, които могат да разстърсят и подразнят сетивата, да възбудят музикалните ни рецептори за познаване и съвместно изживяване на това, което се случва на сцената.
Красивите класически автори, гениите на музиката, големите оперни композитори
получават новата си възможност в настоящето да покажат своя различен стил, да ни докоснат по нов начин и да доставят щастливата еуфория, на която са се радвали преди столетия…да ни развълнуват, да допълнят културното ни израстване, да ни образоват
с общочовешкото си непреходно значение и смисъл.
Когато използвам фразата “модерни времена” веднага се сещам за филма на Чарли Чаплин и искренно се надявам филмовата аналогия, която се прави неминуемо идвайки от сравнението, да не бъде олицетворена в оперният си вариант никога…
Надявам се технологическото израстване да не бъде в такива степени и размери, които да унищожат класическите форми на изява и изкуство между, които е операта.
Надявам се иновативността и модернизирането ни, да не попречат на порастването на духа.Човечеството ни се крепи по средата на финният си баланс между напредък и съдържание, идея и смисъл, главно и единствено поради една изключително съществена причина – правенето на изкуство…
За това дайте шанс на ОПЕРАТА!