Мона Лиза
Когато Леонардо е рисувал Мона Лиза не вярвам да е било от голямо желание да го прави. Поръчката за този портрет идвала от неприлично богатият,уважаван търговец и съпруг на младата жена. Дали я е познавал преди това?Навярно е имал някаква представа-коя е. Важна ли е била за него? Сигурно! Защото накрая на живота му, тя е една от малкото картини донесени в двореца на младия крал Франсоа (дворец ненадминат по съвършенство и абсолютен архитектурен шедьовър и до днес, още едно разкошно творение на Да Винчи)
На това място старият художник умира след продължително боледуване, оставяйки единствената картина, която се движи с най-скъпите му и важни, лични вещи, където и да пребивава, живее и работи. Изглежда е била не просто ценна за него. Не е можел да се откъсне от присъствието и, а накрая я оставя на единствения, който според него би я пазил и ценил-обожаващият го френски монарх Франсоа.
По онези тъмни и лишени от електричество времена пълни с предразсъдъци, неоткрити истини и мисловен мрак, рисуването на портрети представлявал начин да си изкараш пари за прехраната и да си покриеш дълговете.
Такива като Леонардо имало много. Защото на пръв изглед той не се отличавал с нещо особено на фона на фантастичните си надарени колеги преди и след него.Макар никой да не може да се сравни с цялостната съвкупност от качества, новаторство,открития и гениалност, демонстрирани през всеки период от живота му.
Леонардо остава единствен и изключителен, обграден от странна загадъчна самотност и неразбиране. Един от най-скъпо-платените, но вечно в дългове .Постоянно преследващ поръчки и благоволение и непрекъснато нарушаващ сроковете, и договорките. Красив, но лишен от истинската любов, заобиколен от противоречиви, властни и деспотични личности,ограничени в собствената си егоистична елипса от стремления. Умен и образован, но използван от самовлюбени господари и техните домогвания…
Той най-бляскавата искра на просвещението, на науката и невероятният порив и дух у човека…
Той спешно се нуждаел да плати месечния наем, скъпоценните закопчалки на копчетата си, новата си шапка и пелерина, и чудесните кадифени горници, които носел съвсем от скоро.Издържал помощници, прислуга, любим приятел и майка. Но той харчел много и за благородни жестове, подаръци, различни екзотични плодове и напитки…вообще за всевъзможни глезотии. А и скъпо струващата му налудничава по тогавашни критерии страст към изучаване и създаване на различни ексцентрични и неразбираеми уреди и механизми се нуждаела от постоянно вложение на сериозни средства. Постоянно имал нужда от пари за да бъде на ниво в средата от благородни господа и дами…той вече се бил наложил като достатъчно известен и прочут с майсторството си на портретист. За това получил предложение да нарисува тази същата Лиза.Той самия не я намирал за голяма хубавица, но нямало накъде- такава поръчка не се отказвала.
Когато за първи път видях лицето от този портрет бях на около пет-шест годинки.
Мона Лиза стоеше на една корица върху голяма, дебела и луксозна книга. Не ми хареса особенно. Казах си, че какво толкова и е красивото…? Има кръгло лице, доста пълничко,някой би казал дори подпухнало и твърде бледо, косата и е къдрава досущ като на Вержин Оник-Бодурян, една, моя приятелка, арменка. Скръстила ръце и не прави абсолютно нищо. Но най-ме удивляваше факта, че е застанала насред див и пуст пейзаж сякаш това е нещо съвсем нормално да стоиш сред нищото от голи скали, рекички, хълмове и гористи възвишения. При това съвсем спокойна и нехайна с една такава замръзнала усмивка. Не можех да проумея така ли са изглеждали красавиците? И на всичките ли им е било толкова неопределено-скучно? Но на Мона Лиза не и пукаше особено от моите размишления…Накъдето и да мръднех тя ме следеше втренчено.
Не след дълго реших да се занимавам с рисуване. А на петнайсет тръгнах да уча за художник. На същите години Леонардо е правил първите си шедьоври и копия отличаващи се със завиден професионализъм.
Без да навлизам в излишни подробности само искам да отбележа, че художеството е все така запазена територия повече за мъжете…все още, също както преди толкова столетия? Да се чудиш какво се е променило…?!Дори учителят ми често повтаряше,че велика жена-художник няма,нито такава, която да съперничи на Леонардо и Микеланджело…тук той кротко с иронична усмивка уточняваше, че не е защото жените не могат или не са талантливи…Но все пак най-известната била Вера Мухина съветската склупторка създала не безизвестната статуя – “Сърп и чук”, с която започват кинематографските ленти на “Мосфильм”. Това е!-казваше той…Най-успялата и тя имала брада!
Веднъж се хванах да прерисувам Мона Лиза… Започнах някак без ентусиазъм ,успях да си направя моливната постройка, постигнах прилика на лицето, направих си детайлите и наченах да покривам най-тъмните места и сенките, навлизайки постепенно в тайната на цветовете специфични за всяко отделно място и материя. Започнах да се потя обилно, стана ми топло и неудобно. Сякаш пръстите на ръцете ми не бяха мои, а на някой друг взети в заем. Хич не ми се подчиняваха. Никак не се получаваше онзи дълбок и сложен тон на дрехата, който беше нито кафяв, нито черен, нито сив, но определено си личеше че е скъпа материя…Още по трудно беше лицето и косата. Имаше толкова неуловими нюанси на кожата, толкова изчистени и прости на пръв поглед…Сякаш е замахнал два-три пъти с четката и е получил нежната мъгливост в сенките на това бледо лице. Изведнъж съзрях голямата стихнала мъка в погледа на жената, кротка и примирена от малкия миг на спокойствие и тишина.
От нея се излъчваше гълъбово-нежно сияние и благост. Това беше жена очакваща дете. Надяваща се и загубила надежда…а как по дяволите се рисува това?!
Зад нея полу-див пейзаж със странни скали, към които кривулеше път…
Целия пейзаж зад нея бе някак хладен и сиво-синкав, гол и не особено дружелюбен.
За първи път осъзнах, че този пейзаж води свой самостоятелен живот пълен с отчуждение и тайнство. В него нямаше нищо привлекателно и примамливо. Но по някакъв специален начин тази природа сякаш подсказаваше за характера на самата жена и нейния вътрешен мир. Сякаш беше портретувал не Мона Лиза, а душата и, оголена, полу-дива, ужасно самотна и неразбрана…Гледах лицето и,и се чувствах толкова развълнувана от откритието си,че ми стана тъжно и мило за тази млада бъдеща майка.Представих си как сигурно е изгубила едно дете и сега очаква второ с надеждата да оцелее заедно с него.
Представих си колко сълзи е изплакала, как навярно едва е оживяла след тежкото раждане…как е проклинала живота си с всичките му предварителни уговорки, правила и сметки. Живот затворен в златна клетка от предубеждения и скъпоценни украси…зависим от предразсъдъци и социалната йерархия.
Лишена от любовната страст, здраво хваната в капана на уредения с договор брак.
Навярно си е задавала хиляди дни и нощи едни и същи въпроси- за своето битие и съществувание…Чудела се е къде е ползата от всичко, от този разкошен, изобилен на предмети лукс, във който няма сладост и сърцевина. В който тя е просто декорация и част от скъпото благополучие на господаря-съпруг. При някое от поредните раждания, изтерзана от мъчителното износване, от усилието да извади плода си…от черната мъка и загубата на още едно дете, се пита обезумяло-защо? Тя, която трябва да преплува пряко сили…пряко нежеланието си да продължи… и за какво?
След всички терзания един ден, все още млада, камбаните на катедралата, построена с парите на богатата фамилия на съпруга и – ще отбележат със звънък и дълбок глас, денят на ранната и смърт. Ще има богато погребение, с много цветя…
Ще има красива гробница с ридаещи ангели в краката на увита в прекрасни драперии светица…и всичкия тежък камък, черен, скъп мрамор със светещи златни букви няма да успее да затисне малката нежна усмивка на безрадостната и душа…
Скоро след това овдовелият и мъж вече ще си търси нова съпруга, нова жена, нова родилка и майка на наследниците на герба на фамилията.
Гледах Мона Лиза и кой знае защо ми идеше да заплача… Дали, защото установих, че няма да мога да я прерисувам или защото изпитах благодарност към Леонардо,че е направил този портрет, точно в този момент от живота и, по възможно най-съвършенния и недостижим начин. Рисувайки шедьовър показващ една горда,умислена
и самотна душа. Обезсмъртена за вечността в един единствен миг…
Боже, каква трагична красота! Какво романтично съвършенство… дори като затворя очи пак виждам неразцъфналата усмивка на Мона Лиза…плаха, несмела едва-едва показваща се в малките ъгълчета на устата, все още запазила онова уплашено от живота, невинно дете…