Когато ми казаха, че най-възрастният жител във Велинград е на 105 години, очаквах да видя един грохнал старец, с когото трудно бих могла да разменя дума. А.. дядо Кольо буквално пробуди удивление у мен. Посрещна ме толкова топло, толкова радостно, сякаш му бях скъпа гостенка, въпреки че ме виждаше за първи път. “Хубаво е, хубаво е, че дойде. Така, да разменим няколко приказки”
Със сърдечност, която е съхранил през целия си живот, малко трудно, но с гостоприемството на стопанин, стана да ме почерпи: “Добре си ми дошла.. хайде, вземи си!”. Поседях при дядо Кольо може би час, страхувах се да не се умори, но той се оказа словохотлив.
Раждан в Драмско, Гърция, в едно многолюдно семейство – пет братя и три сестри. Баща му бил скотовъдец, гледал над 1000 овце. Цялото семейство зимувало в Гръцко, а лятото в Беглика. По-късно се преселили в Куртово, където се оженил: “Взех си булка от Дорково – Елена се казваше, горката. Хубава жена, хубава сейбийка беше, но си отиде”, връща се назад във времето дядо Кольо и сякаш някаква сянка ляга в очите му, “Животът ми мина много трудно. Като се смениха партиите, това-онова, настъпиха тежки за мене дни. Национализираха ми къщата в Дорково, взеха я, остана ми само имот… Най-хубавият ми живот беше в началото – скотовъдци, ама живеехме хубаво, драго ни беше. Имахме около стотина коня, много стока имахме… В Дорково като видях, че няма живот, комунистите ме тормозиха много, избягах тука.”, продължи разказа си дядо Кольо.
Когато идва във Велинград, той купува мястото, където сега живее и съседното място. За нещастие някакъв човек, на име Стефан, довежда хора, които присвояват мястото му и се опитват да вземат и къщата му. Много други огорчения от нечовешки постъпки е събрал в сърцето си дядо Кольо. В Дорково е имал дърводелска работилница – чарк, но лоши хора пратили един пиян човек да запали чарка.
За да го откъсна от тези неприятни изживявания го попитах за децата му: “Имах си Георги – няма такъв като него, но почина. Дъщеря ми Зоица – и тя се помина”. Сега за него се грижи внучката му Дочка. Дядо Кольо се хвали, че тя не го лишава от нищо. “Имам внуци – на братята ми деца. Живеят в Румъния, Букурещ. Те записаха и моите спомени”. За бай Кольо се грижат още и Янко, негов внук, брат на Дочка. Често му се обажда по телефона и другата му внучка от София.
Питам го как минава всеки негов ден, не му ли тежи, че е повечето време сам. “Сам се оправям вкъщи, на терасата излизам, но не слизам долу, да не падна, че няма кой да ме вдигне. Веднъж паднах, но много бързо се оправих, като на куче ми мина.”, сподели дядо Кольо. Той чете редовно вестници, гледа телевизия, слуша новини: “Има някои работи ме ядосват, но такъв е животът. Берекят. А това е моята лека кола!” – с чувство за хумор ми сочи инвалидния си стол.
Обещах му, че пак ще мина да го видя, само да е жив и здрав. На тръгване той ми каза “Слушай сега, докато очите гледат бело видело, на човек не му се умира“.
Още: снимки на 105-годишния дълголетник от Велинград