Изглежда, за провалящите се американски автопроизводители важи един закон, а за банкрутиращите банки – за съжаление, съвсем друг.
Администрацията на Обама реши да играе твърдо с автомобилните фирми; тя отхвърли плановете за възстановяване на General Motors и Chrysler LLC и ги предупреди, че може да ги принуди да обявят банкрут. Chrysler, който се контролира от Cerberus Capital Management, има 30 дни, за да сключи партньорство с италианския Fiat SpA, ако не иска да загуби правителственото финансиране. Изпълнителният директор на GM Рик Уагонър бе уволнен по искане на правителството и същата съдба очаква по-голямата част от борда на директорите през идните месеци.
Всичко това е болезнено и рисковано, но вероятно е за добро; автомобилната индустрия има твърде голям капацитет и двете фирми се издъниха многократно, избягвайки да вземат трудните решения, които щяха да им помогнат да станат по-конкурентоспособни и да подобрят продуктите си. Накратко, точно това трябва да стане в капитализма, когато се провалиш.
То обаче много се различава от случващото се в щатските банки, където ръководството като цяло остава твърдо на местата си, а министърът на финансите Гайтнер и предшественикът му хвърлят щедро пари и други субсидии към нестабилните институции, при това по все по-сложни начини. Последното им решение бе да съберат хедж фондовете и другите инвеститори в сделката за партньорство между публичния и частния сектор, за да създадат илюзията за засилване на пазара.
Ако щатската администрация мисли, че здравата ръка за автомобилите ще създаде впечатлението, че е строга с обсипваните с бонуси ръководители, то тя дълбоко греши. По-вероятно е да засили усещането, че подходите към търговците и Уолстрийт са много различни.
За да бъдем честни, аргументите срещу автопроизводителите са напълно реални. Дори и икономиката да се възстанови, което никак не е сигурно, те едва ли ще се окажат жизнеспособни. Най-добрият контрааргумент е, че банкрутът ще срине и търговските мрежи, а потребителите ще се отдръпнат от банкрутиралите марки. Трудно е да се прецени реалната опасност това да стане, но дори и да стане, то вероятно не е достатъчно, за да оправдае поддържането на двете компании на системи за неопределен период от време.
За големите банки всичко изглежда другояче
Но защо е тази разлика в отношението, при положение че много големи и малки банки са несъстоятелни и зависими от подкрепата на правителството, за да продължат да съществуват?
Има няколко основателни причини за това, но те бързо се израждат в специално пледиране и морални дилеми. Цялата икономика до голяма степен зависи от здравословното състояние на финансовата система, която посредничи на капиталите и на теория ги инвестира (тук можете да пуснете някоя иронична забележка) там, където биха дали най-добра възвращаемост.
Това затруднява задачата на законодателите просто да позволят на банките да фалират, а индустрията да намери правилния си мащаб, защото щетите от процеса ще бъдат твърде големи. Това дава на големите банки силна позиция за преговори с правителството въпреки общата им слабост. Това е неприемливо и трябва да се разреши веднага, като правителството се отнесе към всяка институция според заслугите й, а не чрез по-нататъшни регулации, които да контролират размера и баланса на банките.
Съществува реален риск резултатът да е възможно най-лошият – банките да бъдат оставени да живеят, а ръководството им да си остане на мястото и да използва цялата си мощ и власт, за да манипулира законите. Тогава ще се създаде една морално прогнила система, която ще направи сигурно настъпването на нова криза след следващия балон.
Смайващо е, че човекът, който ръководи проучването на жизнеспособността на автопроизводителите, е бившият инвестиционен банкер, финансист и частен инвеститор Стивън Ратнер, а не специалист по автомобилите. Естествено, човек, който е прекарал целия си живот в системата, би бил необективен и не би имал подходящата гледна точка.
Но какъв контраст само с броя на старите и новите инвестиционни банкери (първият пример, който ми идва на ум, е бившата звезда на Goldman Sachs Нийл Кашкари), замесени в откупуването на банките от страната на правителството! В крайна сметка, кой друг би разбрал всички тези специализирани аркани? Не си мъчи хубавата главица с тия въпроси, както казваха някога в южните щати.
В крайна сметка, има алтернатива. Вместо да се спасяват банките, пропускайки всички неприятности с фалитите им и уволняването на ръководителите им, защо просто не се наложат строги ограничения на капиталите, не се банкрутират банките и ръководителите, които не се справят добре и не се разработи смислена схема за разпродаването на останалите активи?
Този вариант има две големи предимства – бил е ефективен и преди, както в САЩ, така и по целия свят. Освен това е честен и това лесно се усеща от всички.
Спасяването на икономиката и банковата система, а не на банките, ще изисква още пари от правителството. Покровителстването на ръководителите и акционерите на банките може да направи набавянето на тези пари от страна на администрацията много трудно в политическо отношение.
Материалът е преведен от Reuters и се публикува под редакцията на www.PRKernel.com
Автор на статията е Джеймс Сафт.